Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: БЪЛГАРСКИЯТ ГРАНИЧАР"

БЪЛГАРСКИЯТ ГРАНИЧАР

Габор Шейн е роден през 1969 г. в Будапеща. Завършва унгарска и немска филология в Будапещенския университет „Лоранд Йотвьош“. Университетски преподавател, редактор в литературни списания и антологии. Пише поезия, проза, литературна критика. Носител на литературните награди „Радноти“ (1998) и „Атила Йожеф“ (2006), присъждани са му и различни литературни стипендии. Романът „Лазаре!“ е издаден на немски и английски език. В него, за пореден път в унгарската литература, авторът прави опит да изясни своето отношение към бащата, към завещаното му наследство, към превратностите на историята, нахлула така главоломно в живота на обикновения човек през превратния ХХ век.



БЪЛГАРСКИЯТ ГРАНИЧАР

Пътувах за България, за премиерата на книгата ми. Очакваха ме четения, разговори. От седмици се готвех за пътуването, щях да се срещна с приятели, с които не се бях виждал отдавна. Но едва в последния момент се сетих, че ще имам нужда от лична карта за пътуването. Паспортът ми отдавна не е валиден. Нямах нужда от него, в последните година и половина не съм пътувал извън Европейския съюз. Не ми беше и хрумвало, че тъкмо един ден преди заминаването изтича срокът на личната ми карта. Небрежност, знам, но не я проверявам постоянно.
Не можех да сторя нищо друго освен да се разтърча из целия град, първо в едната служба, където не ме приеха, после в другата, позвъних и на българското посолство и на гранична полиция, за да получа посред големи вълнения, на сутринта в деня на отпътуването временната си лична карта. Тъкмо навреме, за да тръгна на път. Тя изглеждаше другояче, не като постоянната, но също имаше номер, снимка, герб и воден знак.
Напуснах Унгария безпроблемно. В България обаче, дълго изглеждаше, че няма да мога да вляза. Подадох картата си на гишето. Българската граничарка се втренчи и попита какво е това. Личната ми карта, отговорих толкова убедително, колкото можех. Граничарката отново погледна картата, после мен, и каза, че такава не е виждала. Помоли да застана встрани. Със завист гледах как другите минават леко през проверката. В Европа границите почти изчезнаха, това е едно от най-хубавите неща, което се случи след 1989. Другото, мислех си, че каквото и да става, отново имаме общ език, всички поне по малко говорим английски. Минаха поне двайсетина минути без никой нищо да ми каже. От време на време търсех погледа на граничарката, дано се смили над мен, но уви.
Двадесет минути по-късно пристигнаха двама нови граничари, и двамата за моя случай. Единият почна да проучва с лупа картата, с която се снабдих с толкова мъки. Другият се зае с мен. Преди още да е попитал каквото и да било, почнах надълго да обяснявам за валидността на старата си лична карта, за обстоятелствата на сдобиването с тази, за понятието временност, вярвайки в общия исторически опит на източноевропейците и в неговото съчувствие. Но се почувствах като ученик, хванат от учителката си, докато е преписвал. Внезапно прекъснах обясненията, защото проумях, колкото по-надълго ги разтягам, толкова по-ясно е, че лъжа. Тогава граничарят попита, имам ли друг документ за самоличност. Нямам, отговорих. Тази карта удостоверява кой съм, нямам нужда от друго удостоверение за самоличност. Една шофьорска книжка поне, опита се да ми помогне граничарят. Нямам. Не мога да карам кола и това е един от срамните моменти в живота ми.
И тогава се взря във временния документ, който, вече и аз така смятах, приличаше по-скоро на карта за игра, отколкото на документ.
– Вие сте доктор? – попита граничарят.
– Да – отговорих с облекчение, почуствал, че това е първият въпрос в моя полза.
– Лекар?
– Не – отговорих. – Филолог – и веднага разбрах, че съм загубил малкото предимство, което бях спечелил преди малко.
– А имате ли кредитна карта поне?
– Естествено – отговорих с разведрено лице. Радвах се, че ако и да бях причинил в небрежността си неприятност, чието разрешаване изисква работата на три работни единици, то в нещо бих могъл да помогна на граничаря. След няколко мига на гишето се намираха кредитната ми карта, здравната ми книжка, картата с настоящия ми адрес, данъчната ми карта и дебитната ми карта.
– Защо идвате в България?
– Писател съм – отговорих.
– И какво пишете? – попита недоверчиво граничарят.
– Романи. Как да кажа, излезе един мой роман на български и ще има премиера. Четения, разни такива неща.
– И за какво става дума в романите ви?
Какво да му отговоря? За какво ли става дума в романите ми? Всеки за нещо различно, но все пак разбира се, има и общо помежду им.
– Фикции – измънках накрая.
Граничарят ме погледна дълбоко в очите, за да прочете в тях, какво разбирам под фикция. Внезапно тъмна сянка покри лицето му.
– Тогава всичко това – и очерта кръг около документите ми на гишето – тогава всичко това вие бихте могли да го напишете?
– Да! – отговорих с разбудено професионално самосъзнание.
– Аз не чета книга – отговори граничарят.
Професионалното ми самосамосъзнание мигом изчезна и осъзнах, че всуе общият източно-европейски опит, всуе добронамереността, тук, на тази източно-европейска граница ни делят океански разстояния.
– Можете само да съжалявате – казах почти шепнешком.
Граничарят вдигна вежди.
– Никога не съм виждал такава карта.
От кабината граничарката и другият с лупата очакваха от колегата си отвън разрешението на ситуацията.
– Хайде вървете! – въздъхна.
Взех временната си карта, като пребит, събрах и всичките останали удостоверения, които носех със себе си.
– Не бих искал да съм в следващия ви роман – каза граничарят с усмихнато лице.
– Няма да ви има – го успокоих, и същия миг знаех, че този път наистина лъжа.


Превел – Николай Бойков

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево